Back to basics или отново на хартия

image

Около година мина откакто за последно купих за себе си целенасочено книга на хартия.

В дебата киндъл срещу книжния фетишизъм аз заех позицията на практичността.

Липсата на адекватно предлагане на книги на български у нас (опитите на Хеликон дори не ги броя) води и до нуждата да четеш основно на английски. Тук дойде и внезапното ми желание да си купя книга. След като четох първата част на „Гробището на забравените книги“ на английски така се впечатлих от езика и стила на писане, че исках да продължа с тетралогията, но на български. Като човек изкарващ си хляба с писане, макар и не творческо, имам слабост към засукани изречения и натрупване на прилагателни и наречия. След чуденето 10 долара или 20 лева избрах майчиния език и грабнах под мишница един туч от няколко стотин страници.

Лична драма

Бях забравила колко е досадно да крепиш часове наред дебела книга в ръце и да се чудиш как да я подпреш. Пръсти изтръпват, ръце омаляват.

Бях забравила и че светещият ми киндъл е огромно предимство, след като чета основно вечер и то до спящото си дете. Снощи разсъних на няколко пъти милото уморено същество в опитите си да наглася малката джобна лампичка да свети еднакво добре по страниците.
Накрая се отказах. Ще дочитам книгата в съседната стая.

Бях забравила и колко леко и портативно устройство е киндъла и приемах за даденост книгите, които носех със себе си без да ги усещам. „Играта на ангела“ ще си остане за домашно ползване и то на светло…

Най-много ми липсва синхронизацията между устройствата. Ако киндъла не е под ръка, то телефона в повечето случай е. Всяка свободна минута може да бъде използвана пълноценно.

Хартиените издания определено не изгубиха като фен, въпреки че има аз обожавам да ми мирише на хартия, да трупам книги и да си ги подреждам. И въпреки че този особен фетишизъм не ми е чужд избирам практичността.

“Сянката на вятъра” от Карлос Руис Сафон

Прочетох книгата. Сега мога отново да обърна внимание на бебето и къщата си. 😉

Книга-преживяване, история, която те носи, която изживяваш и въпреки нетърпението да разбереш развръзката имаш търпението да се насладиш на самото повествование.

Още с първите десетина страници знаех, че ще заобичам книгата и ще я чета на един дъх. Знаех, че ще си подчертая много цитати и че вероятно ще опитам да се снабдя с книгата и на български (чета основно на киндъл и ако го няма в читанка, го има в амазон:)), за да изпитам брилянтния стил на Сафон.

Сюжетът

Книгата е роман за роман – те носят едно и също име, а историята на автора и детето, което я намира, се преплитат по неочаквани начини. Авторът Жулиан Каракс е потънал в мистерия, а последния му роман ще бъде избавен от забравата на “Гробището на забравените книги” благодарение на 11-годишния Даниел. В ръцете на момчето е последното оцеляло копие на романа. Младежът прекарва години в разплитане на съдбата на Каракс и книгата му, а колкото повече открива, толкова по-опасно затъва.

Докато четеш

Историята се разгръща пред очите. Това е и прекрасното на книгата. Сафон не използва евтиния подход да държи читателя на тъмно преди да му изсипе развръзката и така се спестява ситуацията, в което четеш през два-три абзаца само и само да разбереш какво става. Тук удоволствието от четенето се среща с това от сюжета.

Героите

Героят в сянка – прекрасната Барселона. Идеалната сцена на романтична, готическа, екшън драма. Жестокостта на гражданската война, смутните времена на безчинствата на Франко. Малки кафета, изоставени къщи, мрачни киносалони и хълма Монжуик. Фактът, че съм била там допълнително оживи представата ми за георите, макар очевидната разлика в историческия период.

Персонажите на Сафон са изключителни. Силни жени, чудати мъже, израстващи, развиващи се и променящи се с времето и собствения си живот.

Най-слаба страна

Един изключително недомислен момент хвана веднага вниманието ми. Родителите на девойка разбират, че е бременна само ден след секса, създал въпросното дете.

Сафон сменя лицата, които разказват историята. На няколко пъти участници в нея разказват какво се е случило, но описват ситуации и моменти, които няма как да са знаели или да са били свидетели. Не им е и била разказана.

Най-силна страна

Стилът на писане. За някои прекалено стилистичен,а за други ненужно префърцунен. За мен беше идеалната дозировка нужна за една красиво написана книга.

Смяната в перспективата на разказа също оценявам като нещо положително. Части от историята се сглобяват от камериерки, дойки, гледачки или нещастно влюбени.

“Сянката на вятъра” определено не е книга за всеки. Не мисля и че е книга за повечето. Но тези, които успее да плени ще я запомнят завинаги.

Books are mirrors: you only see in them what you already have inside you.

People tend to complicate their own lives, as if living weren’t already complicated enough.

Paris is the only city in the world where starving to death is still considered an art.

Bea says that the art of reading is slowly dying, that it’s an intimate ritual, that a book is a mirror that offers us only what we already carry inside us, that when we read, we do it with all our heart and mind, and great readers are becoming more scarce by the day.

Sometimes we think people are like lottery tickets, that they’re there to make our most absurd dreams come true.

The Walls of Berlin: A Reading List

Longreads

The Berlin Wall still exerts incredible power over our imaginations, 25 years after Germans on both sides of the city began the process of demolishing it. Its existence had always invited wildly divergent reactions, making it not only a physical structure, but also a canvas on which political and cultural dreams could be projected. This is as true today, for a generation that has never lived in its shadow, as it was during the Cold War. Here are four stories that attempt to trace its legacy. 

View original post 319 more words

Лабиринтът: Невъзможно бягство на Джеймс Дашнър

Сюжетът

Томас се оказва в движещ се асансьор, който изплува в затворено пространство, заедно с още десетки младежи. Всички като него нямат идея защо са там, кой ги е поставил в условия да оцеляват сами и кой изпраща хора и провизии по асансьора. Паметта им е заличена и ежедневието им се подчинява на собствените им правила и опитите да намерят изход от Лабиринта, който обгражда долината им.

Докато четеш

Футуристиченият роман антиутопия е чудесен екшън със завлядяваща история и гарантира напрежение и желание за още и още.  Фактът, че никой нищо не знае, а това което се знае никой не бърза да го съобщи на Томас, е основната линия, която движи и него и самия читател. Плоско и признак на липса на авторско въображение, но доста ефективно. Читателят е зарибен, няма търпение и сам си изгражда теории и хипотези докато чете.

Героите

Тук е една от основните слабости в книгата на Дашнър – да изгради завлядяващи силни герои. Фактът, че те се подчиняват на сюжета, а не обратното е донякъде обяснение на това, но според мен нищо не пречеше единственият женски образ в цялата книга да не бъде сведен до „симпатична“ девойка, която пърха с мигли около Том и само го „бъзва“, че се познават от преди и много й се иска да знае повече по темата. Доколкото се разбира от трейлъра на филма Тереза получава доста повече „ефирно време“ и е развита по-пълноценно.

Второстепенните образи – Чък, Нют, Минхо си остават това – второстепенни. За съжаление им е отредено да побутват и помагат на Томас да тича из лабиринта и да открива истините и тайните за него и чудовищата, които излизат нощем.

Самият Томас е главен образ, на който определено не мога да съчувствам, въпреки огромното количество изписано мастило в книгата за неговите чувства. Отчитам го като още един слаб момент – често динамична и интригуваща сцена се прекъсва, за да започне той да чувства нещо. Често това се повтаря и на моменти пропусках по цели абзаци.

Най-голям недостатък

Стилът на книгата. Семпло, слабо и недомислено написана, Лабиринтът е доста правилно таргетиран към неангажиращите времегубки. Изключително ме изуми решението на автора да замени традиционните нецензурни изрази с „местен“ диалект. Което само по себе си е доста добра идея -затвореното общество да има собствен език и изразни средства, но вместо „fuck“ да сложиш „schuk“ е концепция за сленг gone wrong.

Най-силна страна

Определено сюжетът. Това е основната причина да препускаш по страниците и да настръхваш от любопитство, да си създаваш собствени теории и обяснения и кеф да си кажеш „знаех си“, когато нещо доближи собствените ти виждания. Предвидимостта в книгите не е толкова позитивно качество, но в конкретния случай не води до досада, а до малко задоволство.

Лабиринтът е книга, която ще допадне на всеки фен на станалия модерен жанр „тийнейджъри оцеляват в нечовешки условия“.

Цитати:
“You are the shuckiest shuck faced shuck in the world!”
“If you ain’t scared… you ain’t human.”
“Just follow me and run like your life depends on it. Because it does.”
“But there was something about the largest object in the solar system vanishing that tended to disrupt normal schedules.”

Абсурдността на вечната война

Една книга ме печели почти със сигурност когато ми опише варианти за еволюция на земното общество. Наречете го атопия, утопия, дистопия или каквото и да е “топия”, то аз съм в кърпа вързан читател. И тъй като в далечната 75-та не съм съществувала чак сега се сблъсках с книгата на ветерана от войната във Виетнам Джо Холдеман.

Развитието на живота на земата той описва на фона на хилядолетна война и през погледа на един войник. Мандела се сблъсква повече косвено и по-радко пряко с новата нормалност при завръщанията си и паузите между отделните мисии. Уточнението, което е нужно — той не е вечен и не е робот.

Разликата във времето идва от междугалактическите скокове, които правят бойните кораби във войната си с тауранците. Т.нар. колапсари водят до загуба на едва няколко месеца или години, докато на Земята са преминали векове. Така веднъж той се среща с оцеляваща планета, наблъскана във вертикални градове, за да се пести обработваема площ. Следващият път пък хомосексуалността is the new black, а хетеро хора почти няма. Така Мандела се превръща в обект на подигравки и сочене с пръст.

В книгата би ми допаднало да има по-подробни описания на земното съществуване. Както споменах вече това е моя слабост и основна причина да обръщам внимание на безумно и слабо написани тийнейджърски книги като “The maze runner”, “Divergent” и т.н. Не би било лошо да имаше и малко по-малко военна тактика, тъй като се наложи да пропускам по някой друг абзац. Но това прави книгата това, което е.

Кой съм аз и защо съм тук. Who I am and why I’m here

Битката ми с постоянството, което поддържането на блог изисква, продължава вече години. За да се „насиля“ започнах blogging101 challenge, което ще иска от мен да пиша всеки ден по един пост.

ден 1

Кой съм аз и защо съм тук

Казвам се Ивана и опитвам да съм блогърка. В момента съм в отпуск по майчинство и да пиша започна да става нужда за мен – начин да поддържам себе си и мислите си извън грижите за бебе и комуникацията с пеленаче. Преди месеци започнах с твърдото желание да се върна към книгите си. Четенето винаги е било важна част от мен самата и след отминаването на първоначалния шок да бъда майка и да се науча как да боравя с бебето си започнах да се отпускам и да изпитвам нуждата да имам и други събития в ежедневието си. ЗапIMG_20141103_100113очнах да пиша ревюта на книгите ми – кратки и общи впечатления. Тогава се сетих и за този блог, който вече бях опитала да водя докато бях бременна. Неуспешно както е видно от 4-те поста.

Вторият опит е сега.

Темите, които ще засягам основно са бебета, готвене, книги и понякога политика и икономика. Най-странното е че помня времето когато нещата, които ме вълнуваха бяха в точно обратен ред по важност и приоритет. Сега обаче ежедневието ми има своите изисквания към мен и аз нямам нищо против да се отдам на семейството си докато не е дошъл мигът да се върна на работа.

Greetings to all my new blogging101 friends. My name is Ivana and as you can see my mother tongue is bulgarian. It’ll be quite the challenge for me to translate everything that I’m writing. Not that I don’t know english, but I have to most time consuming job right now – I’m a new mom. Even the shortest story or a blog post can be a challenge of it’s own, when the offspring is not in the mood to play alone. Therefore I excuse myself for writing in scribbles most of the western world has never heard of and I promise to make the effort of summarizing my posts in english.

Today my „who I am and why I’m here“ post unravels my struggle with staying sane and mentally active during the first months of motherhood. I highlight my passion for books and my not too old efforts of writing book reviews. The main purpose of this blog is helping me have some me-time, creating the habbit of writing and teaching me to put my thoughts in order. Main topics – babies, cooking, books and somewhere back in my mind my job – journalist.

Happy blogging