Да изоставиш книга

Снимка: Ивана Тодоровска
Снимка: Ивана Тодоровска

Четенето е нещо много лично, изключително самостоятелно и всепоглъщащо хоби. За четенето обаче си говорим когато е приключило – какво си харесал в книгата, какво не, колко дълго ти е отнело да я прочетеш, заради множество задачи и задължения. Малко се обсъжда за времето довело до последната страница. Как си открил заглавието, защо си се спрял на него и колко книги не са успели да задържат интереса ти докрай. За процеса на намиране на подходящо четиво ще има отделен пост.

Тук ще говоря за една друга порода – не на всядните, а критичните. Недоверчивите, които дават шанс…един малък отрязък от около час, в който взимат решението дали тази книга ще обсеби идните дни и седмици или ще се премести в една прашасала купчина на пода.

Около един час. Това е приблизително времето, в което ако не заспя, знам дали ще дочета каквото съм хванала. За това време мога да кажа дали до достигането на задната корица ме делят часове и дни или седмици, месеци, а понякога и никога.

Финансовият момент

Да заклеймиш книга и да я изоставиш като недостойна за времето ти не е лесно решение. И не само защото все нещо те е довело до момента да я купиш, вземеш, заемеш. А и защото инветсираш и финанси, които може да се окажат прахосани. Когато започнах да си купувам книги от амазон донякъде се успокоих, че мога да разширя мирогледа си без да се страхувам, че харча за нещо, което може да попадне в гореспоменатата метафорична купчина книги със слой прах. Имам около седмица да реша дали да върна книга, която съм купила. И няколко пъти вече съм го правила.

Винаги изпитвам смесени чувства когато се откажа да дочета нещо. Или се чудя да не би аз да съм проблема – доста хора все пак са я харесали, как така аз заспивам на втората страница. Друг път си въобразявам, че някой ден ще се върна, ще дочета, ще си припомня набързо докъде е историята и радостно ще я сгъна за две-три вечери (последното никога не се е случвало).

Какво изоставих последно

Знам знам…всичк са я чели, всички са в екстаз. Е не всички. Точно заради hype-а по книгата и аз реших да дам шанс. Свалих я от читанка на български. И въпреки че лиспваше едноседмичния срок, за да я върна, който да ме притиска, пак не съумя да ме грабне. Масово, американизирано и напудрено представяне на Изтока, сякаш сглобен, за да задоволи най-много хора. Почти блондинско четиво, плажно дори. Определено не беше за мен.

Четеше ми се нещо за бебета, майчинство и цялото изживяване на началните месеци на родителството. Искаше ми се да си припомня някои мигове, да погъделичкам собствения си късмет за прекрасното, спокойно бебе, което имам и цъкайки с език над чуждите безсънни нощи да разнообразя типа книги, които обикновено чета. Не се получи, а дори не успях да я върна. Сигурно някой ден (едва ли) пак ще дам шанс (по-скоро не). Истината е, че незнам защо така я отписах. Прекалено самовглъбена, твърде анализираща, малко хаотично написана, са част от нещата, които не ми допаднаха.

Изоставянето и недочитането на книги е важен момент от това хоби. Рубриката „Бракувани“ ще продължи да събира това, което не ми е харесало.

Advertisements

Четящото ми аз

В опознаването на вкуса, препдочитанията и начина на четене на човек се крие ключа към разбирането му.

В тоталната ми непоносимост към безкрайни описания, безсмислени самовглъбявания и уплътняване на страници например се крие силното ми желание малкото време, което успявам да открадна за четене да бъде качествено уплътнено. leaf_on_a_book-wallpaper-1920x1080

И така какво е характерно за четящото ми аз:

  • Не съм вманиячена на тема книги, но това е сред любимите ми занимания – нещо лично, мое, което правя за себе си и рядко говоря за него. Буквално крада време и се налага да избирам да не свърша нещо, което ме очаква, за да чета. В момента това е огромно разтоварване от прекрасното ми, но еднообразно ежедневие.
  • Споделям фетишизма на хартиената книга, но избирам практичността на електронната. Не се заривам с хартия, не подреждам огромни библиотеки, а кротичко купувам амазонски издания и си ходя с цялата световна библиотека в киндъла в чантата ми.
  • Основно вече чета на английски. Липсата на какъвто и да е пазар на електронни художествени произведения ме доведе до съзнателния избор да се откажа от удоволствието на някой произведения на майчиния ми език.
  • Не съм всеядна, далеч не. Изборът ми на книги всъщност е доста ограничен, а колкото по-прехвалена и по-прочута е една книга, толкова е по-сериозен е шансът не само да не ми допадне, а дори и да не й дам шанс. Така се случи с „Ловецът на хвърчила“ на Халед Хосейни. Дадох шанса, но доста бързо схванах на къде бие. За мен завоя към блониднски плажни четива, написани за да угодят на американската аудитория и да им представят една опростена „макдоналдска“ страна на мюсюлманския свят, не се вписа в понятието хубава книга.
  • Не съм чела Хари Потър, нямам и намерение. Не съм чела Властелина на пръстените, но някой ден ще поправя пропуска.
  • Участвам в goodreads, опитвам се да пиша ревюта и настървено съставям toread списък. Гъделът, който изпитвам когато добавям книга в него е несравним.
  • Любим жанр – научна фантастика и по-конкретно пост-апокалиптични и дистопии. Поглъщам почти религиозни всички модерни сега истории за оцеляващи тийнейджъри (hunger games обаче ме грабна само на филм) заробени жени, общества забравили миналото, бебета на конвейр, екологични и ядрени катастрофи. Химнът за мен – Brave new world и 1984.
  • Обичам щастливия край. Романтичното и женско в мен се радват на happily ever after.. където е уместно разбира се.
  • Обичам да не мога да оставя книгата, да е толкова добра, че да се възползвам от всяка секунда, за да напредна по страниците.

Back to basics или отново на хартия

image

Около година мина откакто за последно купих за себе си целенасочено книга на хартия.

В дебата киндъл срещу книжния фетишизъм аз заех позицията на практичността.

Липсата на адекватно предлагане на книги на български у нас (опитите на Хеликон дори не ги броя) води и до нуждата да четеш основно на английски. Тук дойде и внезапното ми желание да си купя книга. След като четох първата част на „Гробището на забравените книги“ на английски така се впечатлих от езика и стила на писане, че исках да продължа с тетралогията, но на български. Като човек изкарващ си хляба с писане, макар и не творческо, имам слабост към засукани изречения и натрупване на прилагателни и наречия. След чуденето 10 долара или 20 лева избрах майчиния език и грабнах под мишница един туч от няколко стотин страници.

Лична драма

Бях забравила колко е досадно да крепиш часове наред дебела книга в ръце и да се чудиш как да я подпреш. Пръсти изтръпват, ръце омаляват.

Бях забравила и че светещият ми киндъл е огромно предимство, след като чета основно вечер и то до спящото си дете. Снощи разсъних на няколко пъти милото уморено същество в опитите си да наглася малката джобна лампичка да свети еднакво добре по страниците.
Накрая се отказах. Ще дочитам книгата в съседната стая.

Бях забравила и колко леко и портативно устройство е киндъла и приемах за даденост книгите, които носех със себе си без да ги усещам. „Играта на ангела“ ще си остане за домашно ползване и то на светло…

Най-много ми липсва синхронизацията между устройствата. Ако киндъла не е под ръка, то телефона в повечето случай е. Всяка свободна минута може да бъде използвана пълноценно.

Хартиените издания определено не изгубиха като фен, въпреки че има аз обожавам да ми мирише на хартия, да трупам книги и да си ги подреждам. И въпреки че този особен фетишизъм не ми е чужд избирам практичността.

“Сянката на вятъра” от Карлос Руис Сафон

Прочетох книгата. Сега мога отново да обърна внимание на бебето и къщата си. 😉

Книга-преживяване, история, която те носи, която изживяваш и въпреки нетърпението да разбереш развръзката имаш търпението да се насладиш на самото повествование.

Още с първите десетина страници знаех, че ще заобичам книгата и ще я чета на един дъх. Знаех, че ще си подчертая много цитати и че вероятно ще опитам да се снабдя с книгата и на български (чета основно на киндъл и ако го няма в читанка, го има в амазон:)), за да изпитам брилянтния стил на Сафон.

Сюжетът

Книгата е роман за роман – те носят едно и също име, а историята на автора и детето, което я намира, се преплитат по неочаквани начини. Авторът Жулиан Каракс е потънал в мистерия, а последния му роман ще бъде избавен от забравата на “Гробището на забравените книги” благодарение на 11-годишния Даниел. В ръцете на момчето е последното оцеляло копие на романа. Младежът прекарва години в разплитане на съдбата на Каракс и книгата му, а колкото повече открива, толкова по-опасно затъва.

Докато четеш

Историята се разгръща пред очите. Това е и прекрасното на книгата. Сафон не използва евтиния подход да държи читателя на тъмно преди да му изсипе развръзката и така се спестява ситуацията, в което четеш през два-три абзаца само и само да разбереш какво става. Тук удоволствието от четенето се среща с това от сюжета.

Героите

Героят в сянка – прекрасната Барселона. Идеалната сцена на романтична, готическа, екшън драма. Жестокостта на гражданската война, смутните времена на безчинствата на Франко. Малки кафета, изоставени къщи, мрачни киносалони и хълма Монжуик. Фактът, че съм била там допълнително оживи представата ми за георите, макар очевидната разлика в историческия период.

Персонажите на Сафон са изключителни. Силни жени, чудати мъже, израстващи, развиващи се и променящи се с времето и собствения си живот.

Най-слаба страна

Един изключително недомислен момент хвана веднага вниманието ми. Родителите на девойка разбират, че е бременна само ден след секса, създал въпросното дете.

Сафон сменя лицата, които разказват историята. На няколко пъти участници в нея разказват какво се е случило, но описват ситуации и моменти, които няма как да са знаели или да са били свидетели. Не им е и била разказана.

Най-силна страна

Стилът на писане. За някои прекалено стилистичен,а за други ненужно префърцунен. За мен беше идеалната дозировка нужна за една красиво написана книга.

Смяната в перспективата на разказа също оценявам като нещо положително. Части от историята се сглобяват от камериерки, дойки, гледачки или нещастно влюбени.

“Сянката на вятъра” определено не е книга за всеки. Не мисля и че е книга за повечето. Но тези, които успее да плени ще я запомнят завинаги.

Books are mirrors: you only see in them what you already have inside you.

People tend to complicate their own lives, as if living weren’t already complicated enough.

Paris is the only city in the world where starving to death is still considered an art.

Bea says that the art of reading is slowly dying, that it’s an intimate ritual, that a book is a mirror that offers us only what we already carry inside us, that when we read, we do it with all our heart and mind, and great readers are becoming more scarce by the day.

Sometimes we think people are like lottery tickets, that they’re there to make our most absurd dreams come true.

Лабиринтът: Невъзможно бягство на Джеймс Дашнър

Сюжетът

Томас се оказва в движещ се асансьор, който изплува в затворено пространство, заедно с още десетки младежи. Всички като него нямат идея защо са там, кой ги е поставил в условия да оцеляват сами и кой изпраща хора и провизии по асансьора. Паметта им е заличена и ежедневието им се подчинява на собствените им правила и опитите да намерят изход от Лабиринта, който обгражда долината им.

Докато четеш

Футуристиченият роман антиутопия е чудесен екшън със завлядяваща история и гарантира напрежение и желание за още и още.  Фактът, че никой нищо не знае, а това което се знае никой не бърза да го съобщи на Томас, е основната линия, която движи и него и самия читател. Плоско и признак на липса на авторско въображение, но доста ефективно. Читателят е зарибен, няма търпение и сам си изгражда теории и хипотези докато чете.

Героите

Тук е една от основните слабости в книгата на Дашнър – да изгради завлядяващи силни герои. Фактът, че те се подчиняват на сюжета, а не обратното е донякъде обяснение на това, но според мен нищо не пречеше единственият женски образ в цялата книга да не бъде сведен до „симпатична“ девойка, която пърха с мигли около Том и само го „бъзва“, че се познават от преди и много й се иска да знае повече по темата. Доколкото се разбира от трейлъра на филма Тереза получава доста повече „ефирно време“ и е развита по-пълноценно.

Второстепенните образи – Чък, Нют, Минхо си остават това – второстепенни. За съжаление им е отредено да побутват и помагат на Томас да тича из лабиринта и да открива истините и тайните за него и чудовищата, които излизат нощем.

Самият Томас е главен образ, на който определено не мога да съчувствам, въпреки огромното количество изписано мастило в книгата за неговите чувства. Отчитам го като още един слаб момент – често динамична и интригуваща сцена се прекъсва, за да започне той да чувства нещо. Често това се повтаря и на моменти пропусках по цели абзаци.

Най-голям недостатък

Стилът на книгата. Семпло, слабо и недомислено написана, Лабиринтът е доста правилно таргетиран към неангажиращите времегубки. Изключително ме изуми решението на автора да замени традиционните нецензурни изрази с „местен“ диалект. Което само по себе си е доста добра идея -затвореното общество да има собствен език и изразни средства, но вместо „fuck“ да сложиш „schuk“ е концепция за сленг gone wrong.

Най-силна страна

Определено сюжетът. Това е основната причина да препускаш по страниците и да настръхваш от любопитство, да си създаваш собствени теории и обяснения и кеф да си кажеш „знаех си“, когато нещо доближи собствените ти виждания. Предвидимостта в книгите не е толкова позитивно качество, но в конкретния случай не води до досада, а до малко задоволство.

Лабиринтът е книга, която ще допадне на всеки фен на станалия модерен жанр „тийнейджъри оцеляват в нечовешки условия“.

Цитати:
“You are the shuckiest shuck faced shuck in the world!”
“If you ain’t scared… you ain’t human.”
“Just follow me and run like your life depends on it. Because it does.”
“But there was something about the largest object in the solar system vanishing that tended to disrupt normal schedules.”

Абсурдността на вечната война

Една книга ме печели почти със сигурност когато ми опише варианти за еволюция на земното общество. Наречете го атопия, утопия, дистопия или каквото и да е “топия”, то аз съм в кърпа вързан читател. И тъй като в далечната 75-та не съм съществувала чак сега се сблъсках с книгата на ветерана от войната във Виетнам Джо Холдеман.

Развитието на живота на земата той описва на фона на хилядолетна война и през погледа на един войник. Мандела се сблъсква повече косвено и по-радко пряко с новата нормалност при завръщанията си и паузите между отделните мисии. Уточнението, което е нужно — той не е вечен и не е робот.

Разликата във времето идва от междугалактическите скокове, които правят бойните кораби във войната си с тауранците. Т.нар. колапсари водят до загуба на едва няколко месеца или години, докато на Земята са преминали векове. Така веднъж той се среща с оцеляваща планета, наблъскана във вертикални градове, за да се пести обработваема площ. Следващият път пък хомосексуалността is the new black, а хетеро хора почти няма. Така Мандела се превръща в обект на подигравки и сочене с пръст.

В книгата би ми допаднало да има по-подробни описания на земното съществуване. Както споменах вече това е моя слабост и основна причина да обръщам внимание на безумно и слабо написани тийнейджърски книги като “The maze runner”, “Divergent” и т.н. Не би било лошо да имаше и малко по-малко военна тактика, тъй като се наложи да пропускам по някой друг абзац. Но това прави книгата това, което е.